На 8 септември 1903 г. османската колониална армия смазва Комуната на Странджа, първият въстанически опит за установяване на либертариански комунизъм в историята.
Тази статия е част от нашата поредица от статии, имащи за цел да хвърлят светлина върху Илинденските въстания от лятото на 1903 г. Далеч от обикновената носталгия по отминалото минало, да си припомняме тази борба означава да разсъждаваме върху техния универсалистки и федералистки проект за преодоляване на националистически или религиозни фрагментации на идентичността, което остава много актуално…
======
Комуната и Балканите: случаят на България
Явор Тарински
Комуната, като политическа форма, е повтаряща се тема в рамките на българското освободително движение, което се бори срещу Османската империя, което предполага, че неговата борба е не само за независимост, но и за социална революция. Христо Ботев, един от най-значимите български революционери на 19 век [и който е силно повлиян от анархистките идеи на Прудон], в статията си „Нелепи викове“ (написана през 1871 г. в защита на Парижката комуна) твърди, че целта на Комуната е „да превърне човека в нещо повече от Божи син и гражданин – не като идеал, а като човек, от който зависи съдбата на неговия град, а не обратното“[1] . Българският писател и поет Иван Вазов по време на престоя си в Румъния се запознава с идеите на българското освободително движение. Известната му пиеса „Париите“, публикувана през 1884 г., изобразява български революционери, които се придържат към идеята за Комуната, като твърдят, че с нея няма да има нито бедни, нито богати; всичко ще бъде споделено по равно [2]. В своята „История на Априлското въстание” от 1907 г. историкът Димитър Страсимиров така описва целите, които си поставя освободителното движение: „те не само се стремяха да се освободят от чуждото иго, което тежеше на гърба им, но бяха развили и жажда за Републиката и Комуната”[3].
Има дори опити за реализиране на тези идеи по време на Априлското въстание (1876 г.), най-голямото от въстанията, изиграли голяма роля за освобождението на България [от османския колониализъм]. Свидетелство за това е личният разказ на Атанас Шопоф, писан през 1876 г. за този бунт. Шопоф участва във въстанието като близък съратник на българския революционер Георги Бенковски и е пряк свидетел на създаването на краткотрайна Комуна в гр. Панагюрище. Книгата му описва голямо събрание на партизански групи, които избират комитет, който да подготви план за въстанието. Според този план всички стоки, стоки, брашно, жито и др. трябва да бъдат обединени, паричната система трябва да бъде премахната и „Централните домове“ също трябва да бъдат определени, в които народните комитети ще провеждат своите срещи [4]. Планът предвижда и създаването на комуни, които трябва да бъдат в постоянен контакт помежду си – в нещо като федерация [5]. Тази програма силно напомня мерките, приети от Парижката комуна, които се провеждат само пет години преди Априлското въстание.
Според разказа на Шопоф с началото на въстанието Бенковски и неговите четници овладяват град Панагюрище на 20 април. От самото начало те започнаха да изпълняват първоначалния план: целият добитък [тоест, в тази по същество селска икономика, производствените инструменти на селяните, които ги използваха главно за теглителна сила и работа в селското стопанство, но също и като източник на тор чрез оборски тор] се събират в общо пространство („Обща бачя” на български), дори ако отделните домакинства могат да отглеждат своите прасета и кокошки. Разказът на Шопоф документира, че по време на Комуната всички хора са имали равни права, всички са имали равен достъп до общия добитък [и следователно до инструментите за селскостопанско производство, предвещавайки земеделските колективи от Испанската революция от 1936 г. или „CUMA“, кооперации за използване на съвременна селскостопанска техника]. Парите бяха премахнати, като всички необходими стоки (като храна) бяха достъпни безплатно, докато всичко останало се раздаваше чрез ваучерна система, чиято цел беше по-голяма справедливост.
За съжаление Панагюрската комуна просъществува само 10 дни, преди османските войски да й сложат край. Поради краткия си живот не успя да се появи народно самоуправление. Виждаме влиянието на Парижката комуна и либертарианските идеи върху Бенковски, неговите четници и по-широко върху българското освободително движение от този период. Въпреки жестокото потушаване на въстанието, Комуната запазва централно място в представите на много български революционери. Показателен пример е възникването десетилетие по-късно на община Странджа.
Община Странджа, известна още като Република Странджа, е краткотраен социален експеримент с ясно изразени либертариански характеристики. Провъзгласен е на 19 август 1903 г. в Странджа планина (разположена на границата между днешна България и Турция) от въстаниците на Вътрешната македонска революционна организация на Одрин (ВМАРО), сред чиито командири по това време е изключително важен анархист Михаил Герджиков.
Михаил Герджиков
След поредица от успешни масови въстания, подкрепени от партизански действия, голяма част от Източна Тракия е поставена под бунтовнически контрол. Из планинската Странджа се празнува три седмици. Създадена е нова общност, основана на ценности като свобода, равенство и солидарност. Всички обществени въпроси в градовете и селата на тези освободени територии са подложени на народно гласуване и старите разправии между местното българско и гръцко население са оставени настрана. Данъчните регистри бяха изгорени. Повече от 20 дни Странджанската комуна действа свободолюбиво, в отсъствието на каквато и да е държавна власт.
Знамето на Община Странджа: свобода или смърт
Това либертарианско функциониране произлиза и от военната структура на партизаните. Неговият основен орган не беше типичен армейски щаб, а „орган за ръководство на бойните действия“. Този избор на бунтовниците показва две неща: че това военно тяло има само временен характер (тоест до края на боевете), и второ, че има чисто координираща роля в революцията. Христо Силянов, ученик на Герджиков, твърди, че въстаниците не са го наричали щаб, защото не са искали да „смърди“ на милитаризъм.
Чета от Герджиков
Македонските революционери подготвят експлозиви и боеприпаси (журнал Le Petit, август 1903 г.)
Друг либертариански елемент е, че никога не е имало въпрос за централизация на властта. Жителите на освободените колонии избираха съвети и комисии измежду своите редици, а не кметове и представители. Ролята на първия е да координира и администрира, докато този на втория е да управлява. Тези съвети и комисии действаха под контрола на бунтовния народ, който беше възвърнал властта.
Трябва да се отбележи, че има много прилики между отношението на Герджиков към радикалното овластяване на народа и възникналото 15 години по-късно махновско движение в Украйна. И двамата виждаха ролята на своите партизански армии като поддържаща и такава, която трябва да бъде временна, докато въпросът за публичната администрация трябва да бъде оставен на местните хора, организирани в техните съвети. В един от своите призиви [8] махновците пишат, че:
„Революционната въстаническа армия има за цел да помогне на селяните и работниците… и не се намесва в цивилния живот… Тя призовава работещото население на града и околните райони незабавно да започне самостоятелна организираща работа… »
След като описва първите военни победи на въстанието, Герджиков пише[9], че:
Започнахме да създаваме свои институции… Населението се радваше, в селата имаше танци и веселби. Вече нямаше „това е мое и това е твое“: в хълмовете и горите преди и след конгреса бяхме създали складове: цялата реколта беше депозирана там под формата на брашно и зърно, в общи складове. Добитъкът също стана обща собственост… Ние се обърнахме на гръцки към населението от гръцки произход, като обяснихме, че като поемем контрола върху територията, ние не се борим за възстановяването на българска империя, а само за правата на човека; обяснихме им, че като гърци и те ще имат полза и че ще е добре, ако ни подкрепят морално и материално…
В спомените си Герджиков припомня [10] конкретен пример за отчуждаване и преразпределение на собствеността: в град Ахтопол е имало добив на сол, където по това време са добити над 200 тона сол. Селата в района били бедни и имали нужда от сол, затова Герджиков и неговите четници нахлули в солницата и я оставили отворена, за да могат селяните да вземат солта и да я преразпределят.
Странджанската община функционира от самото начало на въстанието и просъществува до края на август 1903 г., когато масивна османска армия от 40 000 души – добре въоръжена с пехота, кавалерия и артилерия – смазва съпротивата на местното население.
Герджиков и много от неговите четници успяват да избягат от османската власт и да се укрият в независимите части на България. Там големият анархист продължава да пропагандира своите идеи чрез издаването на вестници като „La Societé Libre“, „Anti-authoritaire“ и др. През 1910 г. Герджиков и друг анархист – Павел Делирадев – написват антимилитаристичния памфлет „Война или революция“. През 1912 г. отново ръководи четнически отряд в Странджа, този път по време на Балканската война. По-късно, през 1919 г., той е сред съучредителите на Федерацията на анархо-комунистите на България (ФАКБ). След монархо-фашисткия преврат от 1923 г. е принуден да напусне страната и да живее в Белград, Виена и Берлин. След смяната на режима от 9 септември 1944 г. Герджиков призовава другарите си да подкрепят новия социалистически режим, но скоро след това е разочарован и оттегля подкрепата си[11]. През 1947 г. дори категорично отказва да бъде предложен от режима за награда за участието си в Илинденското въстание. Умира от старост през 1947 г. в гр. София.
Всички тези усилия за прилагане на общата форма на практика показват, че има дълбока егалитарна традиция на универсално човешко равенство в Балканския регион. От решаващо значение е тази алтернативна история да бъде запомнена и използвана от популярните движения като основа, от която политическите проекти за равенство и справедливост могат отново да процъфтяват в региона.